Неизживяният живот или нежеланието да приемем Другия

Снимка: Ron Mushow Photography

Мразя генерализации. Българите били такива.. били онакива. работни, интелигентни, или пък , мързеливи и най-нещастни.

Истина е обаче че имаме проблем. Проблем с приемането. На Другия. На съседа който, врата до врата с нас, на момичето което ходи различно облечено в метрото, на майката носеща бебето си в слинг, на жената решила да роди вкъщи, на мъжът отглеждащ децата си, на жената с 14-те котки, на възрастната жена, на работещия по 20 ч. На по-интелигентния, на по- простия, на по-дебелия, на по-добре облечения, на по-известния.

На идващия от другаде. На говорещия друг език. На имащия друга култура. На бягащия. На бежанеца.

В ограничената вселена на възприятията ни  той, Другият е различен. Опасен.Изваждащ ни от зоната ни на комфорт,каращ ни да се опитаме да го разберем, да бъдем емпатични, да погледнем през неговите очи и да влезем в неговите обувки. Каращ ни да мислим, да чувстваме, да се свържем. Да живеем.

НО много от нас няма да са живели. Ама никак. Нито година, нито ден дори, в който сме се опитали да се свържем. да разберем. да помогнем. да не осъждаме.

Защото животът не се измерва в посетените места, купените вещи, направените постижения.

А във връзките които сме създали , в отношенията, в моментите ,в които сме докоснали нечий друг живот,и той и нашият се  е променил, в опита ни и да се свържем с друго човешко същество, в който сме направили контакт и сме научили малко повече за себе си, за него и за светът в който живеем.

И тъжната  равносметка за годините изживян живот ще бъде просто НУЛА…