За забраните, свободата и „А какво искам да правят децата ми вместо това?“

21.00 вечерта, прибираме се след дълъг ден на каране на ролери, игри и пр. № 1 е № 2 се возят отзад в колата.

Опитвам се да намеря бл. 142.. добре де, намирам се между бл. 141 и бл. 143.. но срещу мен са бл 134 бл. 135 и пр. Слава богу в объркването намирам някакъв денонощен плод и зеленчук( Господи да и такива неща съществуват в по-добре населените квартали), изкачам от колата купувам половин килограм грозде и две праскови и временно проблемът с две изгладнели деца е решен. Качваме се.. .. не оттук.. , а може би по тази пряка , а отзад музикалният съпровод на №1 продължава. Истински оперно пеене в кресчендо с текст“ ЛЯ-ЛЯ-ЛЯ“, №2 с удоволствие припява издавайки нечленоразделни писъци. Не обичам да карам по тъмно, уморена съм, трябва да се видя по работа, да оставя нещо и тепърва да се прибираме, вечеря, къпане и т.н. Пеенето ми идва малко в повече и аха да викна „Стига с това пеене“ се замислям “ А какво искам да правят децата ми вместо това?“.

Започвам да въртя тази идея в ума си, опитвам я на вкус, премятам из езика на възможностите..Да мълчат: ок, гробна тишина с две деца на 6 г и 1, 6 г. Да говорим с голямото за последната книга на Дежръд Даймънд и да обсъждаме проблема за добива на шистов газ, а малкото да слуша с интерес и да попива дълбокомислени размишления за екологичното равновесие.Добре де ,прекеспонирах. Говорим за бъдещата торта за рождения ден , тя с детайли описва какаъв блат и ултра мега здравословен крем иска, а № 2 тихо си седи в стола и гледа през прозореца в тъмнината. Тц, това се случи сутринта. Добре де- сега просто тихо си седят в столчетата, аз слушам радио и много бързо намирам блока. Не!
Прибираме се. №1 настоява да продължи да кара ролери в хола- нови са й, само от два дни, подранил подарък за рождения ден, нахъсана е от цял ден учене да пази равновесие.Уморена съм вече е 21.40, сряда е, искам възможно най-бързо да си легнат, и онзи момент на тишина вкъщи, когато децета ти спят, а ти просто седиш, четеш, мотаеш се. Първосигналната ми реакция „Вкъщи не е място за каране на ролери. нали досега кара. Утре пак ще караме“. От мен излиза само мълчание. Въртя въпроса в ума си : “ А какво искам да правят децата ми вместо това?“ : Голямата тихо сълбува ролерите си, прибира ги в шкафа за обувки, след това си обува пантофите( които по принцип си живеят необезпокоявани от носене) и двете заедно за ръце се качват по стълбите. Едната тихо си оцветява, а другата реди дървени кубчета, докато приготвям вечерята. Тихо е, чува се само скърцането на флумастрите. Не!

Не, не съм от тези майки, чиито основна функция е забранителната. Надали ще ме чуете често да подвиквам “ не пипай това“, “ не скачай в локвата“ или подобни. И въпреки това има моменти, когато съм уморена, бързам или имам работа, в които първосигнално езикът изпреварва духа ми: “ сега не е моментът за това“ , “ тук не е мястото да правим това“..

Налагам категорични забрани само когато става въпрос за няколко основни неща:
– опасност за здравето и живота на детето и околните- тук влиза и всякакно физическо и вербално насилие
– когато има възможност да се разруши или счупи ценна собственост

Мислейки си „А какво искам да правят децата ми вместо това?“ си представих едни отцедени от живот деца, тихи, послушни и спазващи всяка норма и предписание. Едни деца без любопитство, без желание да експериментират, да грешат, падат и пеят до припадък. Едни тъжни деца и лишени от живот деца. Едни болни деца.

А какво се случи тази вечер ли? Включих с в тяхното пеене в колата със силно “ Льо-льо-льо“, но скоро бях скастрена, че не спазвам мелодията и след кратко пеенето спря.
№ 1 се качи по стълбите вкъщи с ролери, направи едно кръгче в коридора, събу ги с весел писък и двете цопнаха във ваната да се къпят. Изплискаха близо кубик вода по пода, междувременно откраднаха гъбата ми и с шампоан измиха плочките над ваната. Тичаха голи в хола, боричкахме се на спалнята, четохме „Защо кожата на носорога е такава …“ на Киплинг и заспаха. 11.00.
Дали бих заменила това с едни допълнителен час за мен? Не!

И все по -често ще въртя из ума си един въпрос „А какво искам да правят децата ми вместо това?“