2014-годината на…децата

Трудно ми беше да се върна и да пиша за изминалата година. Особено имайки предвид че последните няколко месеца с нетърпение броях оставащите дни до края, за да си отдъхна и да я зачеркна от въображемия календар.

Не беше лесна година. Не, нямаше и катастрофи, трагедии, непрежилими загуби, раздели, НО.. беше ужасна година.Мъчна, бавна, налагаще се да я буташ, влачиш, издърпваш, да й се молиш, караш и заплашваш. Година да те научи да се проваляш. Ей така, не звучно, гръмко и с апломб, а тихо, бавно, напоително.. да те закопае, да хвърли шепа пясък върху трупа ти и да ти се изсмее отгоре, докато си търкаш очите в опит да погледнеш.

Тегава година. Година на много мечтаене, много надежди, много опити. Чертаене на небостъргачи, кули, средновековни градчета, на много сблъсък с реалността, паднали тухли, хоросан и прах за метене.

 

И същевременно година на малките радости. На децата.На израстващи пред погледа ми деца, които сричат , учат се да карат кънки, на прохождащи, казващи първото „мама“ деца. На здрави деца(пу-пу), на смеещи се, тръшкащи се за поредното тяхно „важно“ нещо деца.

Година на десетки детски рожденни дни,на торти, на безкрайни летни вечери навън,на джапане в локвите. На онзи безценен момент в който вече двете деца те изгонват от хола, защото “ имаме важна работа“ и час и половина необезпоковяна си сипваш чаша вино и слушаш как нещо важно с кубчета, плюшени мечки, чинийки и столчета се прави. На спящи деца върху мен, на подскачащи деца върху леглото, на деца пищящи от удоволствие в морето. На 24 ч прекарани в непрестанен дъжд в 2местна палатка и забавляващ същите тези две деца. Годината на Децата.

 

Сега би трябвало да напиша че горното компенсира другото. НЕ.Просто защото не живеем в уравнение. Не става , двете неща не са от двете страни на равенството. Едното не може да даде на другото, но пък другото не може да вземе от първото. Всичко на мястото си.. и място за всеки….

 

Дали бих я заменила ? Годината! Не, ккато и нищо случило ми се дотук. Научи ме на смирение, нещо което не успяха за 30 и … години родители, училище, университет, работата от 8 до 5, институциите …

Съжалявам, но не Онова смирение. Не“ така е трябвало“. Не “ защото така стават нещата“. Смирение, на толкова можах, направих грешки, в този момент, можех да направя това. Можеше ли по друг начин. Можеше. По-добре? Да. Смиряваш се и продължаваш. С уроците.

И какво е една година без снимковия материал. На децата. Установих че не навсякъде съм толкова добра, колкото ми се иска. Особено в снимките на деца. Имат навика да говорят,да се мръщят, да изхвърчат от кадър, и да се местятт в невероятни посоки и скоростк за части от секундата.

Децата:

Учещо се да яде. 

 

 

И вече напреднало в материала и настояващо за втори сладолед.

Прохождаща:

И наблюдаваща:

 

Омитаща  по 2 парчета торта на рожден ден.

Помагаща да готвим.

 

И пак ядяща:

И просто Тя.

Караща ми се с физиономия “ стига си ме снимала“

Носеща обувките ми:

И разбира се двете. Рисуват.

Никой никого не дърпа, не бяга наникъде и не се карат за нещо. Позират. Нирвана.